+359 89 8819910 
[email protected] 
През последните 4 години всичко върви надолу. Съпругът ми катастрофира, лични проблеми в къщи, големи финансови затруднения, лъжи, грешна извънбрачна връзка, породена от липса на внимание. Имам две деца, които ме спират да направя най-лошото. За съжаление вече все по-често се замислям за това, защото не намирам никакъв изход и съм ужасно уморена психически и емоционално.
Когато човек смята, че е на дъното – без работа и доходи, но все пак има подкрепа от близките и се бори, но нещата му се изплъзват между пръстите, как трябва да продължи?
Защо животът ми е такъв? Защо аз съм такава? Имам прекрасно семейство, което ме обича, нищо материално не ми липсва. Но съм сама, нямам човек до себе си от две години. Сега съм на 25 и мечтая за семейство и деца. Гледам хората около мен – женят се / омъжват се, раждат им се деца, а аз съм все на също дередже. Мисля си колко безсмислено е моето съществуване и понякога, когато ми дойде в повече, искам от Господ да умра – тихо и незабелязано. Срамувам се от всичко това – от самотата си, от думите си… Искам вече да се изнеса от вкъщи, да имам собствено семейство. Но не ми стига куража, защото съм сама. Толкова ми пречи тази самота, че чак съм се вманиачила. Направо се задушавам. А не мога да кажа на никого, защото ме е срам. Каква съм глупачка? Страх ме е, че ще остана сама завинаги. Знам, че семейството ми умират за мен, но това не ми е достатъчно.
Докога ще е така? Толкова ли много искам от живота?
Здравейте, винаги съм мислила, че съм борбена натура. Зодия Телец съм 06.05.71 г. Омъжих се по любов – оказа се, че точно тази моя любов е разглезила съпруга ми – нищо не прави, а аз съм поела ангажиментите – пари, бизнес /семеен/, деца, дом…
За 19 години съм преживяла и смърт на двамата ми братя, изневярата на съпруга ми, раждането и отглеждането на 2-те ни деца, а подкрепа и уважение няма. Какво да правя, не съм допускала друг мъж до себе си, а вече се чудя струвало ли си е това мое търпение…
Блъскам като вол, а като се прибера у дома, няма ни ласка, ни добра дума…
Преди два месеца напуснах работата си, защото чувствах, че правя нещата по един и същ начин. Знаех, че трябва отдавна да напусна работата, която вече я работех насила (от моя страна), но не напусках, защото бях зациклила вече, бях свикнала вече с нея и явно не можех да прекъсна това еднообразно чувство за сигурност. В смисъл май просто не исках да рискувам да загубя тази сигурност, която ми даваше работата. Преди да напусна започнах явно да си задавам въпросите, които се страхувах да си задам и да си отговоря на тях. Е по-добре, че не си отговарях де… както казва един мой приятел „ако сам си задаваш въпроси хубаво, но ако започнеш и сам да си отговаряш май си куку“. Всъщност с въпросите си започнах да разбирам себе си. По принцип аз винаги съм се стремяла да правя нещата както аз ги чувствам и всичко, което съм направила до сега в живота си е било, защото така съм усещала, че искам да го направя. По принцип съм човек, който рискува (в повечето случаи) и след като осъзнах, че върша нещо, от което не съм удовлетворена и си причинявам само тревожност, лошо настроение и може би заблуда, че все някога нещо ще се промени (ей така от само себе си), реших, че няма да се промени, ако аз не се променя. Затова рискувах, както преди и напуснах работа. Сега съм в процес да осъществя някои неща, които трябваше да направя по-рано и въпреки, че все още нямам работа не се притеснявам толкова много, защото знам че съм направила първата крачка – а именно кое ме тревожеше и какво всъщност искам аз, а не това което се очаква, че трябва да искам. Не знам дали сте разбрали какво съм написала, но ако да въпроса ми е правилната ли крачка съм направила, защото аз мисля че е така.
