+359 89 8819910 
[email protected] 
Откровения за дишането в първо лице, като път към изгубеното си аз и разкриване на пълния потенциал на личността, който изразява това „аз“ като творец върху платното на живота. Д-р Димитър Тенчев гостува на Деляна Маринова (Джуджи) в Healthy Lifestyle.
На 34 години съм, омъжена, с едно дете на 7 години. Със съпруга ми имаме собствено жилище, работата ни е сравнително добре платена, особено за криза, разбираме се. Пиша това, за да поясня, че нямаме някакви необичайни материални или семейни проблеми. Позволяваме си излизания и почивки в границите на разумното. Винаги при мен е съществувала една необяснима неудовлетвореност. Мислех да уча, отказах се. Мислех да спортувам, пак не намерих време. Страх ме е да изляза извън рамките на подредения си живот. Искам да пробвам толкова нови неща и ме е страх. Живея постоянно с мисълта, че животът минава покрай мен, а аз не правя нищо. Може да звучи несериозно, на фона на проблемите на хората, които споделяте ( липса на пари, работа, здраве и т.н. ). Аз работя много за това, което имам. Излизам рано, връщам се късно и лягам и пак отново и това еднообразие ми тежи страшно.
Откъде да започна? Мислите се блъскат в главата ми… На 37 години съм и досега съм ходила само веднъж на психотерапевт и то по настояване на една приятелка. Нямаше резултат, може би защото аз вътрешно се съпротивявах някой да ми бърка в душата и да разкривам толкова интимни неща пред напълно непознат било то и лекар. Но миналата седмица усетих, че трябва да потърся помощ от специалист и днес си записах час за психотерапевт. От гр. Ямбол съм. Несемейна съм. Завършила съм Френска филология и съм работила близо 10 години като преподавател по френски в местната езикова гимназия. През 2007 г. ме съкратиха и в момента работя в един френски център. От бурното море бях буквално изхвърлена в пустинята. Изживях тази промяна тежко. Опитах се да раздвижа нещата където работя – организирах множество мероприятия с деца и ученици. Ситуацията с френския в града не само не се подобри, но напълно замря. В момента просто бездействам. Няма с кого и за кого да правя каквото и да било. Шефът ми няма никакви изисквания и критерии. Мястото където работя – регионална библиотека – е оставено на самотек. Липсва каквато и да е организация и мотивация за работа. Чувствам се като в блато и просто се опитвам да се задържа над повърхността. Взаимоотношенията с колегите ме изморяват и натоварват. Разстройват ме интригите и злобните приказки. Извън работата си се занимавам с хорово пеене. Аз съм просто един любител, нямам музикално образование, но ми харесва този вид изразяване. Нешата в хора също са заседнали. Очаквах там да открия среда по-различна от работната, но уви… Започнах с огромно желание, а сега вече ми е все едно… Имах връзка с диригента си, в когото се влюбих. Сега с дистанцията на времето мога да кажа, че много от нещата съм ги правила заради него – помагах му за толкова много неща. Той е по-голям от мен. Има 3 брака зад гърба си и по едно дете от всеки. Много трудно преживявам раздялата с този човек, защото в него открих един изключително интелигентен и добър човек, макар и в много отношения капризен и с чепат характер. В един момент нещата бяха стигнали до брак, но аз съм тази, която винаги обърква нещата. Може би пропуснах това, че съм израснала без баща – той се самоуби, когато бях на 9, а брат ми на 7 години. Отгледа ни майка ни, съвсем сама, която остана вдовица на 33 години. Обичам страшно много живота, но от малка не мога де се оттърва от меланхолията, която ме преследва. А на външен вид изглеждам много слънчев човек… Буквално съм в задънена улица. Накъде да вървя? Искам съпруг, семейство, дом, дори ги предпочитам пред кариера.
Скоро се сблъсках с това социално овчедушие. Огорчена съм, чувствам се сама в опитите си да се бунтувам срещу неправдите и непочтеността. И понеже такива бунтари са срещат рядко, приемат ни несериозно, водим битки с вятърни мелници, смеят ни се, защото ние не можем да им навредим, защото сме ПОЧТЕНИ т.е. НЕ ПРАВИМ МРЪСОТИИ. Нека си лаем… Чудя се какво да правя, да стана като ТЯХ и да изразявам недоволството тихо, за гърба на шефа, оглеждайки се страхливо да не ме чуят, да не пострадам от приказките си, да се нагаждам и подмазвам, за да се издигна и да бъда оценена от началството и да си осигуря някаква сигурност… Винаги е било така, добре е този ,който си трае не създава проблеми на шефовете си. А пък после в социалните мрежи, да философстваме смело за фалша, маските и неправдите в живота и смело да ги осъждаме. Ето това е огромното стадо доволни овце. Какво да правим ние безразсъдните, тези, които не можем доволни да бле-е-ем? Смешни сме. Аз съм много добра в професията, която работя. Обичам работата си и получавам заслужено призвание от хората с които работя, помагам на колегите си с идеи и неща, които само аз мога да правя и те ме уважават. Но когато се разбунтувам, те се скриват в черупките си и аз оставам сама без подкрепа, независимо, че съм права. После те биват поощрени и стимулирани от началството за проявеното овчедушие, а аз… съм отново използвана, смешна и сама.
От доста време търся правилната посока за себе си – в личен и професионален план. Но нещо все не ми достига, за да се чувствам удовлетворена. Не знам дали искам повече, отколкото са ми възможностите или съм просто едно перманентно мрънкало. Преди година смених работата (но това не ми реши проблема), срещнах човек, с когото съм и в момента (пак след дълго търсене) и все си мисля, че нещо по-добро предстои… Искам да живея в комфорт със себе си и да се радвам на нещата, които имам – дали искам твърде много или животът ми ще е непрестанна борба за себедоказване?
