Казуси - Безизходица

Страх ме е, че ще остана завинаги сама

/in , /by

Защо животът ми е такъв? Защо аз съм такава? Имам прекрасно семейство, което ме обича, нищо материално не ми липсва. Но съм сама, нямам човек до себе си от две години. Сега съм на 25 и мечтая за семейство и деца. Гледам хората около мен – женят се / омъжват се, раждат им се деца, а аз съм все на също дередже. Мисля си колко безсмислено е моето съществуване и понякога, когато ми дойде в повече, искам от Господ да умра – тихо и незабелязано. Срамувам се от всичко това – от самотата си, от думите си… Искам вече да се изнеса от вкъщи, да имам собствено семейство. Но не ми стига куража, защото съм сама. Толкова ми пречи тази самота, че чак съм се вманиачила. Направо се задушавам. А не мога да кажа на никого, защото ме е срам. Каква съм глупачка? Страх ме е, че ще остана сама завинаги. Знам, че семейството ми умират за мен, но това не ми е достатъчно.

Докога ще е така? Толкова ли много искам от живота?

Read more

Казуси - Безизходица

Липса на подкрепа и уважение

/in , /by

Здравейте, винаги съм мислила, че съм борбена натура. Зодия Телец съм 06.05.71 г. Омъжих се по любов – оказа се, че точно тази моя любов е разглезила съпруга ми – нищо не прави, а аз съм поела ангажиментите – пари, бизнес /семеен/, деца, дом…

За 19 години съм преживяла и смърт на двамата ми братя, изневярата на съпруга ми, раждането и отглеждането на 2-те ни деца, а подкрепа и уважение няма. Какво да правя, не съм допускала друг мъж до себе си, а вече се чудя струвало ли си е това мое търпение…

Блъскам като вол, а като се прибера у дома, няма ни ласка, ни добра дума…

Read more

Казуси - Безизходица

Запитах се какво искам аз, а не какво се очаква от мен

/in , /by

Преди два месеца напуснах работата си, защото чувствах, че правя нещата по един и същ начин. Знаех, че трябва отдавна да напусна работата, която вече я работех насила (от моя страна), но не напусках, защото бях зациклила вече, бях свикнала вече с нея и явно не можех да прекъсна това еднообразно чувство за сигурност. В смисъл май просто не исках да рискувам да загубя тази сигурност, която ми даваше работата. Преди да напусна започнах явно да си задавам въпросите, които се страхувах да си задам и да си отговоря на тях. Е по-добре, че не си отговарях де… както казва един мой приятел „ако сам си задаваш въпроси хубаво, но ако започнеш и сам да си отговаряш май си куку“. Всъщност с въпросите си започнах да разбирам себе си. По принцип аз винаги съм се стремяла да правя нещата както аз ги чувствам и всичко, което съм направила до сега в живота си е било, защото така съм усещала, че искам да го направя. По принцип съм човек, който рискува (в повечето случаи) и след като осъзнах, че върша нещо, от което не съм удовлетворена и си причинявам само тревожност, лошо настроение и може би заблуда, че все някога нещо ще се промени (ей така от само себе си), реших, че няма да се промени, ако аз не се променя. Затова рискувах, както преди и напуснах работа. Сега съм в процес да осъществя някои неща, които трябваше да направя по-рано и въпреки, че все още нямам работа не се притеснявам толкова много, защото знам че съм направила първата крачка – а именно кое ме тревожеше и какво всъщност искам аз, а не това което се очаква, че трябва да искам. Не знам дали сте разбрали какво съм написала, но ако да въпроса ми е правилната ли крачка съм направила, защото аз мисля че е така.

Read more

Казуси - Безизходица

Днес за пореден път преживявам кофти ден

/in , /by

Проблемите са следните: стрес, безработица, завършване на висшето образование (промяна), смяна на 3-4 работни места, паническо разтройство, депресии и всичко кофти, което може да се случи на 25 годишно момиче, което смея да твърдя, не беше такова (аз), та дори и неудовлетворено от живота си до някаква степен. Днес за пореден път преживявам кофти ден, всеки изминал миг се чудя кога ще ми превърти шайбата и няма да успея да се контролирам, след което най-вероятно ще ме обявят за луда, защото от както се появиха паническите разстройства това е най-големия ми страх. Усещането, че ще започна да крещя и да лудея е просто ужасяващо. Лошото е, че обвинявам единствено моето дългогодишно гадже за това състояние, при което ми се отговаря че той не е източник на всичките ми проблеми. До ден днешен не мога да взема решение и не спирам да мисля за връзката ни, което ме побърква допълнително и ме провокира към агресия и грубост спрямо него. Нещата са отчайващи. Иска ми се, както някой беше казал, да ме хипнотизират и да изтрият гадостите, които ми се случват, да си продължа живота, макар и не най-удовлетворяващия за мен. Освен всичко станах най-разсеяния и отвеян човек, не помня много, губят ми се моменти, които преди бих запомнила… Посъветвайте ме, нямам решение на всичко.

Read more

Казуси - Безизходица

Усещам как се отдръпвам от хората

/in , /by

Когато бях на 10 години със семейството ми катастрофирахме и баба ми почина. След няколко години също при катастрофа загина чичо ми и на следващата година отново при автомобилна катастрофа загина на моя първа братовчедка детето. Сега като се замисля това е преобърнало тотално живота ми и с тези катастрофи е свършило моето детство. Да чувствах се самотна и сигурно това чувство е единственото, което е било в душата ми, щом още като ученичка казвах, че ще имам извънбрачно дете. Каквото искаме това става – 21 години родих детето си, баща му се ожени масец преди да се роди. После се запознах с човек, на когото мислех, че мога да разчитам, позволих му да осинови детето ми, но отново не се получи. Единственото, което исках от него, беше да бъде добър баща на детето ми, но не … Преди 10 години със всичката лудост в душата ми и търсейки място под слънцето се преместих да живея в друг град с детето ми (изборът не е случаен в този град почина баба ми). През изминалите години се опитах да намеря баланса, детето ми е страхотно, имам приятел, който ме обича, занимавам се с неща, които харесвам – в момента уча задочно, уча и английски и …. на 01.10.10 г. на мой първи братовчед двете му дъщери загинаха при катастрофа. Не знам дали съм самотна, но усещам как се отдръпвам от хората, как се свивам в черупката си. Искам да уточня, че много хора изразиха съпричастност към случилото се в моето семейство, не обръщам внимание на тези които се държат все едно са застраховани от такива събития в живота си, но аз съм зле, много зле, страхувам се даже да излизам вече от вкъщи. Това самота ли е или депресия? Как да се справя? Какво да направя?

Read more