+359 89 8819910 
[email protected] 
През последните 4 години всичко върви надолу. Съпругът ми катастрофира, лични проблеми в къщи, големи финансови затруднения, лъжи, грешна извънбрачна връзка, породена от липса на внимание. Имам две деца, които ме спират да направя най-лошото. За съжаление вече все по-често се замислям за това, защото не намирам никакъв изход и съм ужасно уморена психически и емоционално.
Когато човек смята, че е на дъното – без работа и доходи, но все пак има подкрепа от близките и се бори, но нещата му се изплъзват между пръстите, как трябва да продължи?
Преди два месеца напуснах работата си, защото чувствах, че правя нещата по един и същ начин. Знаех, че трябва отдавна да напусна работата, която вече я работех насила (от моя страна), но не напусках, защото бях зациклила вече, бях свикнала вече с нея и явно не можех да прекъсна това еднообразно чувство за сигурност. В смисъл май просто не исках да рискувам да загубя тази сигурност, която ми даваше работата. Преди да напусна започнах явно да си задавам въпросите, които се страхувах да си задам и да си отговоря на тях. Е по-добре, че не си отговарях де… както казва един мой приятел „ако сам си задаваш въпроси хубаво, но ако започнеш и сам да си отговаряш май си куку“. Всъщност с въпросите си започнах да разбирам себе си. По принцип аз винаги съм се стремяла да правя нещата както аз ги чувствам и всичко, което съм направила до сега в живота си е било, защото така съм усещала, че искам да го направя. По принцип съм човек, който рискува (в повечето случаи) и след като осъзнах, че върша нещо, от което не съм удовлетворена и си причинявам само тревожност, лошо настроение и може би заблуда, че все някога нещо ще се промени (ей така от само себе си), реших, че няма да се промени, ако аз не се променя. Затова рискувах, както преди и напуснах работа. Сега съм в процес да осъществя някои неща, които трябваше да направя по-рано и въпреки, че все още нямам работа не се притеснявам толкова много, защото знам че съм направила първата крачка – а именно кое ме тревожеше и какво всъщност искам аз, а не това което се очаква, че трябва да искам. Не знам дали сте разбрали какво съм написала, но ако да въпроса ми е правилната ли крачка съм направила, защото аз мисля че е така.
С годеника ми сме заедно от 4 години и до преди 2 седмици бяхме много щастливи, но тука на скоро се държи много студено към мен, излиза вечерта и не се прибира вкъщи, даже ми заяви, че иска да се разделим за 2 седмици. Разговаряхме много обаче не ми казва каква е причината, твърди че няма друга и че аз нямам никаква вина за случващото се. Незная как да постъпя, мисля че е в депресия. Как да постъпя, как да разговарям с него?
От три години съм под силно стресово натоварване – както в семейството /болен мъж/, така и на работното място и в часовете за допълнителна работа. Когато за малко се успокоя, ставам отчаяна от живота. Като бях по-млада, времето ми стигаше за всичко, а сега върша същото, но с голямо напрежение и бързане, по-точно настъпва паника за неща, които съм ги вършила хиляди пъти. В момента съм на 57 години и не се чувствувам бодра и жизнерадостна. От това ми състояние на поредица от работа и работа в къщи започнах да пълнея дори, както казват и от въздуха. Старая се да не се изоставям. Външно всичко изглежда добре, но в действителност не е така. И така може ли да ме посъветвате?
