Откъде да започна? Мислите се блъскат в главата ми… На 37 години съм и досега съм ходила само веднъж на психотерапевт и то по настояване на една приятелка. Нямаше резултат, може би защото аз вътрешно се съпротивявах някой да ми бърка в душата и да разкривам толкова интимни неща пред напълно непознат било то и лекар. Но миналата седмица усетих, че трябва да потърся помощ от специалист и днес си записах час за психотерапевт. От гр. Ямбол съм. Несемейна съм. Завършила съм Френска филология и съм работила близо 10 години като преподавател по френски в местната езикова гимназия. През 2007 г. ме съкратиха и в момента работя в един френски център. От бурното море бях буквално изхвърлена в пустинята. Изживях тази промяна тежко. Опитах се да раздвижа нещата където работя – организирах множество мероприятия с деца и ученици. Ситуацията с френския в града не само не се подобри, но напълно замря. В момента просто бездействам. Няма с кого и за кого да правя каквото и да било. Шефът ми няма никакви изисквания и критерии. Мястото където работя – регионална библиотека – е оставено на самотек. Липсва каквато и да е организация и мотивация за работа. Чувствам се като в блато и просто се опитвам да се задържа над повърхността. Взаимоотношенията с колегите ме изморяват и натоварват. Разстройват ме интригите и злобните приказки. Извън работата си се занимавам с хорово пеене. Аз съм просто един любител, нямам музикално образование, но ми харесва този вид изразяване. Нешата в хора също са заседнали. Очаквах там да открия среда по-различна от работната, но уви… Започнах с огромно желание, а сега вече ми е все едно… Имах връзка с диригента си, в когото се влюбих. Сега с дистанцията на времето мога да кажа, че много от нещата съм ги правила заради него – помагах му за толкова много неща. Той е по-голям от мен. Има 3 брака зад гърба си и по едно дете от всеки. Много трудно преживявам раздялата с този човек, защото в него открих един изключително интелигентен и добър човек, макар и в много отношения капризен и с чепат характер. В един момент нещата бяха стигнали до брак, но аз съм тази, която винаги обърква нещата. Може би пропуснах това, че съм израснала без баща – той се самоуби, когато бях на 9, а брат ми на 7 години. Отгледа ни майка ни, съвсем сама, която остана вдовица на 33 години. Обичам страшно много живота, но от малка не мога де се оттърва от меланхолията, която ме преследва. А на външен вид изглеждам много слънчев човек… Буквално съм в задънена улица. Накъде да вървя? Искам съпруг, семейство, дом, дори ги предпочитам пред кариера.

Read more