Преди два месеца напуснах работата си, защото чувствах, че правя нещата по един и същ начин. Знаех, че трябва отдавна да напусна работата, която вече я работех насила (от моя страна), но не напусках, защото бях зациклила вече, бях свикнала вече с нея и явно не можех да прекъсна това еднообразно чувство за сигурност. В смисъл май просто не исках да рискувам да загубя тази сигурност, която ми даваше работата. Преди да напусна започнах явно да си задавам въпросите, които се страхувах да си задам и да си отговоря на тях. Е по-добре, че не си отговарях де… както казва един мой приятел „ако сам си задаваш въпроси хубаво, но ако започнеш и сам да си отговаряш май си куку“. Всъщност с въпросите си започнах да разбирам себе си. По принцип аз винаги съм се стремяла да правя нещата както аз ги чувствам и всичко, което съм направила до сега в живота си е било, защото така съм усещала, че искам да го направя. По принцип съм човек, който рискува (в повечето случаи) и след като осъзнах, че върша нещо, от което не съм удовлетворена и си причинявам само тревожност, лошо настроение и може би заблуда, че все някога нещо ще се промени (ей така от само себе си), реших, че няма да се промени, ако аз не се променя. Затова рискувах, както преди и напуснах работа. Сега съм в процес да осъществя някои неща, които трябваше да направя по-рано и въпреки, че все още нямам работа не се притеснявам толкова много, защото знам че съм направила първата крачка – а именно кое ме тревожеше и какво всъщност искам аз, а не това което се очаква, че трябва да искам. Не знам дали сте разбрали какво съм написала, но ако да въпроса ми е правилната ли крачка съм направила, защото аз мисля че е така.

Read more