Превърнахме се в роботи – аз и съпругът – сутрин на работа, детето на училище, вечер – време за вечеря и някой филм /ако не заспим/, горе-долу средностатистическо съвременно семейство. Сексуални отношения – добри, ако аз взема инициатива – има. Качество на живот – добро, но с постоянно мислене и компромиси. Докато след новогодишното му парти не видях снимки на колежката му в телефона. После тя пък взе че се обади – били се разбрали да водим децата на планина, но аз не съм се разбирала нищо. Тогава нещо се счупи в мен и избуя онзи дива ревност. Та тя е с мъжа ми 10 часа на ден, за мен остават вечерите – да слушам колко е изтощен и колко го боли глава. И така вече 5 месеца – все на работа, все нищо не му се прави в къщи -почива си да се възстанови за работа. Аз търча,справям се с децата /2 броя/, готвя, чистя и работя всеки божи ден. От време на време слушам колко е притеснен,че колежката взима малка заплата, пък тя взе че си купи кола, слушам колко добре се справя в работата и т.н. Не мога да играя игрички, искам да градя и да имам стабилен човек до себе си, на който мога да се облегна, а той милия все изтощен. Преди не беше такъв, вярно че аз имам вина да е мързел и да не поема отговорност, защото все аз се оправям с всичко. Как да изкореня тази ревност, че хубавите часове е с колежката, че съчувствието му е към нея. Чувствам се като удобен хотел. Децата ги обича, но грижата е колкото да знае че са добре или ако някой трябва някъде да се закара няма проблем. Аз не страдам от липса на самочувствие, добре изглеждам, образована съм и парадокса е, че ръководя хора, които много ме уважават и ценят. Защо не мога да го накарам да оцени това което има, да разделя работата от семейството, да не забравя, че съм жена. Някъде имам грешка в подхода, но нали сме вече големи хора, не за игрички, а за партньорство.

Read more