+359 89 8819910
Публикации
Запитах се какво искам аз, а не какво се очаква от мен
Преди два месеца напуснах работата си, защото чувствах, че правя нещата по един и същ начин. Знаех, че трябва отдавна да напусна работата, която вече я работех насила (от моя страна), но не напусках, защото бях зациклила вече, бях свикнала вече с нея и явно не можех да прекъсна това еднообразно чувство за сигурност. В смисъл май просто не исках да рискувам да загубя тази сигурност, която ми даваше работата. Преди да напусна започнах явно да си задавам въпросите, които се страхувах да си задам и да си отговоря на тях. Е по-добре, че не си отговарях де… както казва един мой приятел „ако сам си задаваш въпроси хубаво, но ако започнеш и сам да си отговаряш май си куку“. Всъщност с въпросите си започнах да разбирам себе си. По принцип аз винаги съм се стремяла да правя нещата както аз ги чувствам и всичко, което съм направила до сега в живота си е било, защото така съм усещала, че искам да го направя. По принцип съм човек, който рискува (в повечето случаи) и след като осъзнах, че върша нещо, от което не съм удовлетворена и си причинявам само тревожност, лошо настроение и може би заблуда, че все някога нещо ще се промени (ей така от само себе си), реших, че няма да се промени, ако аз не се променя. Затова рискувах, както преди и напуснах работа. Сега съм в процес да осъществя някои неща, които трябваше да направя по-рано и въпреки, че все още нямам работа не се притеснявам толкова много, защото знам че съм направила първата крачка – а именно кое ме тревожеше и какво всъщност искам аз, а не това което се очаква, че трябва да искам. Не знам дали сте разбрали какво съм написала, но ако да въпроса ми е правилната ли крачка съм направила, защото аз мисля че е така.
Любовно разочарование
Още преди 1 година бях разочарована от тогавашната си половинка. С времето (от 2 години на сам) се разочаровах и бях наранена и от тогава нямам никой до себе си, все едно ми е дали ще имам някой до себе си, не искам до някаква степен да се обвързвам и предпочитам да съм сама, за да не бъда наранена отново. Но вътре в себе си някъде дълбоко, чувствам нуждата от това да съм обградена от любов, да не съм сама. На 21-на съм и не мисля, че е редно момиче на тази възраст да се чувства и да мисли така, но определено сама се усещам как този път имам толкова здраво и високо вдигната стена пред себе си, че дори и аз самата не знам как да мина през нея или да пусна някой да го направи, за да достигне до мен. А това определено ме плаши, защото ако това продължи аз ще съм вечно сама… а не мисля че искам това за цял живот. На какво се дължи това желание, ако мога така да го нарека да съм сама… явно самотата е по-лесния начин за мен и … как да се справя с това, ако не е вече прекалено късно ?
Той „избяга“ в първия момент от каквото и да било развитие на връзката ни
Аз съм момиче на 26 години с осемгодишна емоционална връзка. Живеем заедно, на семейни начала от 4 години. Последната година аз заговорих за деца, но той категорично отказваше. Мисли, че има време, били сме млади (той е на 28 години). И двамата работим, материално сме осигурени, имаме дом, кола и всичко, което е необходимо за една връзка. Твърдим и двамата, че се обичаме. Проблемът дойде след новата година. След празниците той ми каза, че не знае дали аз съм жената за него, с която иска да създаде семейство и най-основното – че иска време, за да реши дали ще сме заедно. Аз се изнесох от общия ни дом и сега близо 4 седмици сме разделени. Той ми се обажда често, чуваме се, но все още не бил готов. Аз какво да правя? Чувствам се излъгана, предадена от най-близкия ми човек и уж го обичам, но откакто съм сама, много промених мисленето си. На мнение съм, че с тази негова нерешителност какво семейство бихме създали заедно, та той „избяга“ в първия момент от каквото и да било развитие на връзката ни. Много ми е тежко и основния въпрос е – колко време да му дам? Нима за един месец не можеш да осъзнаеш дали обичаш един човек, с който си бил 8 години. Ще съм Ви много благодарна, ако дадете своя професионален съвет.
Kак на практика, с простичък пример, да достигна до убеждението, че светът изобилства от възможности?
Kак на практика, с простичък пример, да достигна до убеждението, че светът изобилства от възможности? Например: наближават избори, работя в кметство, новият кандидат се заканва да уволни всички стари служители. В населеното място работни места фактически няма. Как да се убедя че имам неограничени възможности?
